Интервю за вестник Доктор от 2021

Интервю за вестник Доктор

- Г-жо Дюлгерска, какво ви мотивира да работите с хора с психични заболявания?

- Моята майка е с психично заболяване. В началото беше депресия, която след години се превърна в параноидна шизофрения. Имах тежко детство - години наред усещах ефектите на това да живееш с човек с психична болест. Когато се каже шизофрения и биполярно разстройство, повечето си представят, че това са хора, които правят странни повтарящи се движения или нещо друго неадекватно. Всъщност така изглеждат хора, които не си пият медикаментите и не си овладяват заболяването. Докато човек, преминал лечение в психиатрична болница, с помощта на предписаната терапия успява да влезе в ремисия и не изглежда странно. Напротив, някои от хората с психична болест имат семейства, работят и на пръв поглед по нищо не се отличават от останалите.

Но винаги има отражение - объркване в мислите, емоциите, поведението, затрудняват се при преценка на реалността. Обикновено се вкопчват в един човек от най-близкото си обкръжение, с когото изграждат по-дълбока връзка и използват за родител, без значение реалната връзка от какъв вид е. И при мен и майка ми е така.

Често се случва да усещам цялата палитра на омраза и гняв върху себе си. Същевременно тя е много мила и любезна към хора, които не са й толкова близки. Представете си какво означава за едно дете всичко това. Много ми беше трудно да си дам сметка, че не мама ме мрази, а призината е в болестта.

Всъщност близките на хора с психични заболявания също имат нужда от подкрепа, за да реагират адекватно, когато психичноболният изпадне в тежка криза. Понякога трябва да се реагира бързо и дори по начин, който не е приятен. Подкрепа е нужна най-вече на близките на психичноболните хора, за да имат ресурса да бъдат опора за тях.

- Какво липсва в психиатричната грижа в България?

- В България не достига подкрепа в социалната среда. Лекарите в психиатричните болници си вършат добре работата, успяват да овладеят заболяването с лекарствена терапия. Оттук насетне никой не поема тези пациенти. Разбира се, те имат осигурени занятия в психиатричните диспансери, благодарение на които развиват някои свои умения, но когато ги изпишат оттам, остават сами в един свят, който не ги разбира.

Хората с психични заболявания са много чувствителни, талантливи, умни, артистични натури. Само че повечето от тях не могат да се адаптират успешно в социалната среда. Те остават изолирани, чувстват се неловко с останалите, при което губят смисъл и желание да се поддържат медикаментозно и много скоро след излизането от психиатрия отново изпадат в криза. За да навлязат в живота, тези хора трябва да преминат през трудности, които се оказват непосилни за тях.

Те имат нужда от подкрепа в процеса на приобщаване. Особено сега, в пандемията, когато и центровете за работа с тези хора не могат да работят нормално. Затова ми дойде идеята, че в момента е много подходящо те да получат подкрепа в групови срещи по интернет. Така можем да помогнем и на нуждаещи се от по-малки населени места, където изобщо не съществуват дневни центрове за хора с психични проблеми.

- Защо създадохте Сдружение "С любов към психичната болест" и защо го нарекохте така?

- На мен самата ми се наложи да заобичам психичната болест, за да намеря себе си - като жена, дъщеря на майка си, а не като уплашено от болестта пораснало дете. Затова и нашето Сдружение се казва "С любов към психичната болест". Поставих си за цел да бъда близо до тези хора.

Проблем е, че ние, специалистите, не можем да се синхронизираме в помощта си към хората с психични заболявания и проблеми. Лекарите психиатри си вършат отлично работата в болничната среда, но те се чувстват безсилни, когато виждат, че пациентите им не си приемат предписаните медикаменти. Всеки пациент трябва да си измине пътя по организиране на начина на живот, с намирането на опори, които да му дават смисъл. Точно в този момент е добре да се намеси психотерапията и сдружения от нашия тип, които да помагат на семействата. Трябва да си дадем сметка, че болестта е само една част от човека. Той трябва да се погрижи за душата си, за личността, за да може медикаментите да работят и честотата на кризите да намалява, а периодите на ремисия да се увеличават.

В груповата и в индивидуалната си работа с хора с психични болести се стремя да им давам нужната подкрепа. Работя също и с близките, защото това са болести на семейната система. Колкото и да твърдим, че само конкретният човек е болен, не е така. Той е като винтил на семейната система, на цялото напрежение, което съществува в семейството.

На практика онлайн правя всичко това, което вършех в Центъра за хора с психични проблеми. Това е нещо като диспансер в интернет. Създали сме затворена група във фейсбук. Там опитвам да се запозная с хората, да стигна до техните нужди, да чуя проблемите им, да организирам и да ги насочвам към разни дейности, в които да се включат. Опитвам се също да се свържа с повече колеги специалисти, за да мога да отреагирам при нужда. Съпругът ми дълги години е работил в полицията. Той пък установява контакти с колеги от тази сфера, за да обхванем и тази страна на проблема. За нас е важно на някого да му пука за тези хора и да е готов да помогне.

- Във вашата фейсбук група колко човека са включени?

- В групата има 80 човека и всичко е на доброволни начала. Има болни хора, техни роднини, специалисти, които работят в тази сфера. Стремя се да наблюдавам процеса и да давам информация на човека, който води групата, как да следи груповата динамика и какво точно да прави. Не става въпрос за психотерапевтична работа, а за групи по интереси. Имаме група по литература, по йога, кундалини практика за разтоварване на тревожност. Психичната болест е болест на душата. Тялото и умът често са здрави и през тях се стремим да подпомогнем душата.

Имаме също група, която водя аз и се казва "Говори с Ани". В нея споделят своите трудности. И понеже хората сме еднакви, когато видим свои преживявания у друг човек, съпреживяваме и си помагаме взаимно. Планираме отделни групи за споделяне, подкрепа и изграждане на връзки само за психичноболни, само за близки на психичноболни и т.н. Не психотерапевтична работа, а връзки - те основно лекуват, помежду си се лекуваме, като сме заедно. Така и повече хора ще могат да се присъединят към нас и да им бъдем от помощ.

Групово не всеки може да сподели личен проблем. Затова отделих следобедите на всеки четвъртък за индивидуални срещи. Понякога е нужна съвсем малко помощ, за да намерят посоката и да вървят подкрепени. Да, тези хора са болни, но пък може да водят много смислен живот и да дадат на света неща, които другите хора не могат. Надявам се към нас да се присъединят и специалисти, които групово да им помагат за придобиване на някакви квалификации, да станат работоспособни.

- Какво е усещането да помагате на тези хора?

- Понеже го правя безплатно, имам своята мотивация. Колкото и да си мислим, че ние сме здравите и че помагаме на психичноболните хора, контактът с тях не бих заменила с нищо друго в живота си. Понякога си мислим, че човек по някакви незнайни причини отключва психично заболяване, но не е така. Всички вървим малко или много по пътя на себеразрушаването. Просто психичноболните са продължили малко по-напред по този път. Когато човек контактува с тях, вижда неща от себе си, само че прекомерни. Осъзнаването на този факт и взаимодействието с болни хора ми дава смирение и ми помага да ставам все по-добър специалист.